Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2009 17:58 - Потомката на Сюлейман Великолепни
Автор: valchebnica Категория: Други   
Прочетен: 2135 Коментари: 0 Гласове:
2



Денят обещаваше да е ведър и приветлив. Слънцето любопитно надничаше в прозореца и закачливо гъделичкаше с лъчите си спящото момиче. Старанието му да събуди младата жена се увенча с успех и тя сънливо отвори очи. Михримах – така се казваше тя – стана от леглото и погледна през прозореца на вън. Беше красив пролетен ден и хората излезли от панелените си кутийки се любуваха на слънцето. Мира, както я наричаха приятелите й се изкъпа, старателно сплете дългите си кестеняви коси в две плитки и сложи чайника на контлона. След минути вече пиеше ароматен билков чай пред телевизора и си мислеше дали усилията й да разбере коя е и от къде идва ще се увенчаят с успех.

Михримах Кануни беше 25г. много красива жена. Лицето й излъчваше нежността на новата луна. Точно това означаваше и името й. Тя живееше в морския град Мариупол, но по името си съдеше, че не е украинка. И наистина беше така. Преди 5г. нейните родители Тамара и Андрей Ковальови й признаха, че са я усиновили и са променили името й, за да не е обект на подигравки. Тя не се казваше Мира Ковальова, а Михримах Кануни. Тогава момичето много тежко прие факта, че е изоставено дете и въпреки, че много искаше да открие родителите си не се решаваше на това за да не нарани своите осиновители. Отнчало тя не разбираше тяхното желание да учи турски език, но сега им бе благодарна за това. Защото преди три дни Тамара настоя дъщеря й да разбере своя произход. Така Михримах реши да пътува за Инстамбул, защото бе убедена, че там ще намери нещо за себе си. И вече си беше купила билет за парахода.

Багажа вече беше  готов, когато на вратата се позвъни. Мира отвори и прегърна Тамара и Андрей, които бяха дошли да я изпратят. Докато те сваляха куфарите й за да ги качат на колата, тя се сети, че е забравила да вземе чайника, с който си приготвяше чай. Вярно е че чайници можеш да си купиш на всякъде, но Мира неискаше друг. Тя чувстваше, че никога вече няма да се върне и затова взимаше със себе си най-скъпият спомен от своето детство. Този чайник й бе подарен от нейните осиновители и тя никога не се разделяше с него.

Пристигнаха на пристанището и времето на сбогуването настъпи. Тамара беше възпитала много добре дъщеря си, затова нямаше сълзи. Двете жени се разделиха с усмивка и Мира обеща да пише до къде е стигнала с търсенето на рода си. После прегърна баща си и се качи на палбата. Корабната свирка извести, че кораба потегля и скоро брега се изгуби сред необятната морска шир. Едва тогава Михримах се затвори в каютата си и се разплака. А на брега една друга жена плачеше също така горчиво. Всъщност Тамара и Мира никога не показваха сълзите си една пред друга за да не се нараняват допълнително.

         Пътуването мина без инциденти и младата жена се настани в един от по-евтините хотели в Истанбул. И веднага реши да разгледа града. Докато вървеше по улиците на красивия град й се стори даста странно, че рецепциониста в хотела я изгледа много учудено, а когато му каза името си той едва не припадна. Чувстваше се много глупаво, тъй като и доста от минувачите я зяпаха така, сякъш беше изплувал от миналото призрак.

Нещо я накара да се спре пред една сергия за плодове, зад която стоеше възрастна жена. Още преди да изрече кавото и да било, старата жена изпищя и се втурна да я прегръща. Михримах не разбираше нищо, но сърцето й подсакзавше, че трябва да изчака бабата да се успокои и тогава щеше да получи отговора, който търсеше!

Възрастната жена се казваше Гюлбахар Кануни и бе баба на Мира. Сега пък беше ред на момичето да се разплаче, защото колкото и силна да беше не успя да сдържи сълзите си. Бабата започна да разказва на внучка си за нейния произход. Майката на Мира се казвала Сахра и била екскурзовод в Истанбул. Влюбила се в мъж, чието име никой не разбрал, а той избягал, когато разбрал, че Сахра е бременна. За да избегне срама да роди дете без баща в Турция тя решила да избяга в Русия и там да роди детето. Когато тръгвала Гюлбахар заклела дъщеря си ако роди момиче да го кръсти Михримах, за да знае то, че идва от знатен род. Тук разказа на старата жена приключи, защото Мира трябваше да си почине. Бабата отказа да остави внучка си в хотела, затова още утре щеше да изпрати сина на съседката си за да помогне с багажа на Михримах, защото нейното място е у дома.

Мира се прибра в хотела и опакова отново багажа си и през цялото време си мислеше за това, което беше чула от Гюлбахар. Баба й непрекъснато говореше в минало време за майка й, значи най-вероятно тя не беше жива. Противно на всички очаквания тя не се разплака, а беше щастлива. Щастлива, защото поне беше намерила баба си.

На другият ден Михримах се разплати с ококорения репепционист и последва младият мъж, който я чакаше във фоайето.

Абдул Махмуд беше истински красавец. Изискан кавалер на нейната възраст, който живееше в Ню Йорк. Там работеше в една банка и си бе взел отпуск за една седмица за да се види с майка си. Ламиля Махмуд живееше в съседната къща и също като Гюлбахар бе овдовяла рано. Двете жени си помагаха взаимно, дори сергията за плодове на пазара беше обща. Днес на работа бе отишла Ламиля за да могат баба и внучка да се нарадват една на друга.

Абдул спря едно такси, качи багажа и заедно с Михримах потеглиха към един от крайните квартали на Истанбул.

Мира се чувстваше някак сигурна в присъствието на своя кавалер, затова го покани на гости. Баба й разбира се нямаше нищо против и докато те внасяха багажа, бабата сложи чайника на котлона. И понеже Гюлбахар се бе заплеснала някъде, Михримах реши да свали неистово пищящия чайник от котлона. Отиде в кухнята и остана като закована. На котлона стоеше същият чайник, като този, който нейните родители й бяха подарили. Тя тръсна глава сякъш си казваше, че това е просто съвпадение и свали чайника от котлона. В това време дойдоха Гюлбахар и Абдул и тримата седнаха на чаша ароматен билков чай, а баба й продължи да разказва.

Преди Сахра да тръгне купила от пазара два еднакви чайника. Единият подарила на майка си, а другият взела със себе си. Обещала да пише и заминала. И тук бабата потъна в сълзи, стана от масата и донесе две писма, едното рапзпечатано, другото не. На плика на неразпечатаното Мира прочете своето име и с треперещи ръце започна да отваря плика, но Абдул я спря. Гюлбахар се усмихна и зачете на глас:

„ Скъпа моя, майчице,

Когато четеш това писмо аз вече няма да съм на този свят. Прости ми за болката, която ти причинявам, но това не зависи от мен!Разболях се от много тежка и нелечима болест! Неискам да скривам нищо от теб, затова ти казвам, че имаш внучка. Родих я в Мариупиол и щом разбрах, че умирам дадох детето за осиновяване, за да може да има истински дом и да получи щастието, което аз не мога да й дам. Дъщеря ми се казва Михримах Кануни. Кръстих я така, както ти ми заръча. И както всички момичета в нашият род приличат на майките си, така и тя е пълно мое копие.Хората, които я осиновят ще й разкрият коя е, когато навърши 20г. и ще я заставят да те намери. Те трябва да запазят чайника, който взех с мен и в деня на нейният юбилей да й го подарят, защото аз изгубих всичко и единственният спомен, който мога да оставя на детето си е само този обикновен чайник. Когато Михримах се върне при теб предай й другият плик! В него има писмо за нея! Обичам те, майчице! Дъщеря ти живя достойно!”

Едва сега Абдул, който беше като син на Гюлбахар разреши на Мира да отвори другият плик. Тя зачете на глас:

„Скъпо мое, дете,

Прости ми, че те изоставих! Но аз съм много болна и вече немога сама да се грижа за теб! Искам да имаш щастливо детство и затова се реших на този толкова труден избор! Щом четеш това писмо, значи вече си се запознала с баба си. Тя ще ти разкаже за произхода на нашия род. Носи с гордост името си и помни, че в жилите ти тече синя кръв! Обичам те!

Мама”

Мира се разплака, но бързо изстри сълзите си и донесе чайника, който се бе превърнал в още по-скъп спомен за нея, защото бе единственото нещо, което имаше от родната си майка!

Гюлбахар само се усмихна и продължи разказа си.
Преди 10 века Османската империя се управлявала от велик султан Сюлейман Великолепни, който бил известен още и като Сюлейман Кануни – Законодателя. Михримах ахна. Когато той бил още млад султан в Крим дошла една много красива руска пленница Анастасия Лисовска.
Бдителна охрана пазела ценния жив товар. Ръцете на девойката не били вързани, за да не бъде наранена нежната й кожа. Поразени от красотата на славянката, татарите решили да я заведат в Истанбул, където да я продадат изгодно на един от най-големите пазари в мюсюлманския свят.
В столицата на султаните качили прекрасната пленница на висока трибуна. По приумица на съдбата точно тогава минал великият везир на младия султан Сюлейман I, благородния Рустем паша. Турчинът бил поразен от удивителната красота на девойката и решил да я купи като подарък за султана. Падишахът бил млад и много ценял женската красота. Продавачът обаче отказал да вземе пари - поднесъл я в дар на всесилния царедворец.Везирът подготвил хубавицата за султана. Пленницата преминала през щателни прегледи, за да се убеди той, че е девствена и абсолютно здрава. Рустем паша дал на девойката ново име - Роксалана, с което тя заела място в историята. Роксалани или Роксанами в древността се наричали племената, живели в степите между Днепър и Дон. В средните векове ги смятали за прароднини на славяните. Това и обусловило новото име на Анастасия.
Чрез много интриги Роксалана успяла да стане съпруга на Сюлейман. Първородния си син тя нарекла Селим - в чест на предшественика на съпруга си, султан Селим I, наричан Страшния. Роксалана много искала детето да прилича на него.Стремейки се по всякакъв начин да обезпечи положението си, тя родила на падишаха още двама сина и щерка. Но за наследник на престола официално се смятал Мустафа, най- големият син на на първата жена на султана, красавицата Гюлбахар. Тя и децата й станали смъртни врагове на властолюбивата и коварна Роксалана.
Когато дъщеря й била едва на 12 години, Роксалана решила да я омъжи за Рустем паша. Той се ползвал с голямо уважение в двореца, бил близък на падишаха и най – главното, явявал се наставник на наследника на престола Мустафа.
Дъщерята на Роксалана изцяло приличала на майка си – наследила лицето и тънката снага на красивата си майка. Рустем паша с голямо удоволствие се сродил с падишаха-това било   изключителна чест за един придворен. Но прелестната девойка се оказала доста глупава като изцяло послушала коварната си майка. На жените не било забранено да се виждат и щерката уведомявала Роксалана за всичко, което се говори в дома на Рустем паша. Накрая Лисовска решила да нанесе смъртоносния удар.
В момент на интимност със съпруга си фаталната дама, имаща немалко влияние върху падишаха с женския си чар, му съобщила за "страшен заговор". Милостивият Аллах бил "решил тя да узнае тайните планове и да предупреди повелителя за наближаващата опасност": Рустем паша и синовете на Гулбахар искали да го убият и да възкачат на престола Мустафа.
Интригантката знаела добре как и къде да удари. Митичният заговор бил напълно правдоподобен. На Изток във времената на султаните кървавите дворцови преврати били нещо обичайно. Към това Роксалана привела като неопровержим довод думи на Рустем паша, Мустафа и другите "заговорници", които щерка й й предала. Семето на злото попаднало в благоприятна почва. Везирът веднага бил арестуван, започнало следствие. Мълчанието на Рустем паша още повече затвърдило у падишаха мнението, че действително съществува заговор. След разпитите "виновникът" бил обезглавен.
Младата дъщеря на Роксалана станала вдовица на държавен престъпник, но това нямало значение за майката. Тя желаела по- скоро да се разправи с Мустафа и неговите братя - препятствието по пътя на рижия Селим към трона. Те трябвало да умрат.
Постоянно подстрекаван от жена си, Сюлейман издал заповед за смъртта на децата си. Понеже пророкът е забранил да се пролива кръвта на падишаха и неговите наследници, Мустафа и братята му били удушени. Гюлбахар полудяла от мъка и скоро починала.
Лисовска станала първа жена на падишаха, а Селим - наследник на престола. И тук, за да бъде напълно уверена, че властта няма да се изплъзне от ръцете му, тя заповядала да убият родните му братя, другите й синове. Нежеланите претенденти за трона били удавени в Босфора.
Гюлбахар, както Сахра и дъщеря й Михримах са от рода на Сюлейман Великолепни. Затова Мира автоматично придобива правото да притежава семейната реклива – ятагана на султана. С това разказа на бабата приключи и тя даде ценната рекликва на внучка си. А ятагана беше истинско произведение на изкуството. Дръжката му беше от слонова кост, а бърху нея и рикасото бяха изобразени феникс и дракон от чисто злато. Сега този ятаган принадлежеше на Мира и тя можеше да прави с него каквото си поиска. Но тя трябваше и много да внимава, защото много хора търсят този ятаган, тъй като той може да им донесе несметно богатство.

Сега вече Михримах Кануни знаеше своя произход и бе отвратена от жестокостта на Роксалана.

Вечерта, когато си легна мисли много и реши, че трябва да предостави яагана на някой музей, за да могат хората да го видят. Нещо й подсказваше, че докато той е у нея животът й е застрашен. На сутринта щеше да сподели решението си с Абдул. Той сигурно щеше да я посъветва нещо. Този младеж изобщо не излизаше от главата на младото момиче и то заспа с мисълта за него и Сахра.
На другият ден Михримах се събуди към обяд и намери до леглото си бележка и снимка. Баба й я уведомяваше, че снимката е подарък и че тя ще се върне вечерта. Снимката бе на майка й, но Мира имаше чувството, че вижда себе си. Едва сега тя разбра защо рецепциониста в хотела, хората на улицата и баба й са реагирали така, сякъш виждат призрак.

Тя прибра снимката в чантата си и докато препрочиташе бележката на вратата се позвъни. Момичето отвори и сърцето й подскочи! Абдул се усмихна и я покани на разходка. Докато се разхождаха тя сподели с него за решението си. Както и очакваше новият й приятел я поздрави й й каза, че музеят „Метрополитан” в Ню Йорк се интересува от подобни антики.

Михримах се чувстваше в безопастност с Абдул, а той от своя страна не искаше да се разделя с нея. Затова я покани на гости в Ню Йорк и тя веднага прие.

Вечерта сподели решението си с баба си и тя беше във възторг.

Михримах и Абдул останаха още два дена в Истамбул. Но ден преди да заминат мними крадци бяха претарашили къщата на Гюлбахар. Явно са търсели ятагана, който Мира придвидливо бе дала на съхранение в дома на Ламиля.

На другия ден баба и внучка се сбогуваха и Абдул и Мира се качиха на кораба за Ню Йорк.

По време на пътуването двамата почти не се разделяха. И между тях пламна страстна и изпепеляваща любов. Абдул дори се премести в каютата на Михримах за да са заедно всяка секунда. До ушите на влюбените не стигна дори предупреждението на капитана, че влизат в пиратски води и затова всички скъпоценности на гостите се затварят в корабния сейф. Те стояха на палбата и се любуваха на залеза. И когато слънцето се скри от погледа им те решиха да пийнат чай преди вечеря. Докато чайникът сгряваше водата за чая се чу силен трясък и машините спряха да работят. Мира изтича да види какво става, но в мрака не се виждаше почти нищо, освен силуета на нещо голямо, което изплува от дълбините на океана. Тя изпищя и хукна към каютата уверена, че това са бандити, които искат да отмъкнат ятагана.

Черното нещо изплувало от водата беше подводницата на Страшният Джак и бандата му. Джак от години плячкосваше корабите в търсене на ятагана на султана. Разбира се той не си цапаше ръцете с простолюдието, а чакаше своите подчинени да свършат мръсната работа. Но тази нощ незнайно защо той им нямаше доверие и сам се качи на кораба. Докато разбойниците тършуваха из кораба Михримах се чудеше къде да скрие ятагана. Абдул знаеше много неща за Джак затова предложи на любимата си да се справят с него с хитрост. Когато той стигнеше до каютата им непременно щеше да познае, че Мира е потомка на Роксалана. Затова тя трябваше да впрегне цялото си актьорско майсторство и да прелъсти мафиота, който в същност беше голям жекар. И така Абдул се престори на слуга на Мира. Изведнъж вратата на каютата се отвори с трясък и на прага се показа противното лице на Страшния. Още щом зърна потомката на султана той остана като вкаменен от красотата й. А Михримах бързо влезе в ролята на прелъстителка. Тя омая с топлия си глас мафиота и дори го почерпи чаша чай. След това на пълно го омаломощи, като му показа ятагана и изяви желание да се махне от простолюдието на кораба. Както очакваше Абдул, Джак захапа въдицата и здраво хлътна по Мира. Той накара бандата си да пренесе багажа на дамата и слугата й. Дори се случи нещо, което Абдул Махмуд не бе предвидил. Михримах Кануни и Страшния Джак сключиха сделка да продадат ятагана на колекционер и да си разделят парите.

Джак повярва на всяка една дума изречена от устата на момичето, защото то бе наследило дарбата да убеждава всеки в правотата си от Роксалана.

Нещото, което никой не бе предвидил бе, че на борда на подводницата се е качил и един агент на ФБР под прикритие. Това бе Абдул, който не беше никакъв банкер, а полицай, който трябваше да хване именно Джак и бандата му.

Всички в подводницата се отнасяха с Михримах като с принцеса. Един по един се втурваха да угаждата на капризите й, защото тя добре се стараеше да изглежда като голяма глезла.

Щом пристигнаха в Ню Йорк акустираха в един скрит залив и Мира заповяда на слугата си да се обади на колекционера – купувач за да уговори среща на подводницата. Мнимият купувач беше най-добрият приятел на Абдул също агент на ФБР. И той естествено пожела да разговаря само с Мира и Джак. Страшният Джак без да се замисли заповяда на хората си да слязат на брега и когато това се случи всички бяха арестувани. Мафиота изобщо не разбра, че е останал сам, защото бе влюбен до уши в Михримах Кануни. Едва когато Дейвид Смит щракна белезниците на ръцете му осъзна пъкленото предателство, но вече беше късно.

Дейвид и Абдул ескортираха Мира и ятагана до музея, а директорът бе възхитен от щедрия жест на Михримах и й даде солидно обезщетение. И тъкмо когато ятаганът бе поставен във витрина, а младото момиче му се любуваше през стъклото, Абдул падна на колене и помоли Мира да му стане съпруга. Тя прие без колебание, защото всъщност цял живот се бе стремяла към това, да има свое семейство!

Сватбеният ритуал се състоя два пъти. Веднъж в Ню Йорк  и втори път в Истамбул, защото Гюлбахар и Ламиля отказваха да напуснат родината си. Но най-скъпите гости на сватбата бяха Тамара и Андрей, които за Михримах бяха истиските й родители! Семейство Ковальови получиха от Гюлбахар много дарове, за това, че бяха отгледали с много обич потомката на Сюлейман Великолепни!



Тагове:   Сюлейман,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valchebnica
Категория: Други
Прочетен: 262631
Постинги: 69
Коментари: 297
Гласове: 999
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930